Творчество
     Кратки разкази

Вълшебното камъче на цар Симеон Велики

- Дойдох, царю, както ми заповяда - рече Давид и коленичи в шатрата на своя владетел
- Стани, Давиде - каза Симеон - Стани и ела при мен.
Войникът се подчини и приближи плахо до царя.
- Ела де, ела по-близо. Няма да те изям. А така. Виждаш ли, довел съм ви тук да се биете, не да ви вредя.
Давид се отпусна вътрешно, но снагата му продължаваше да бъде гордо изправена пред царя. Симеон го огледа от глава до пети и продължи да говори.
- Давиде, библейско име имаш ти. Хубаво име. А като те гледам, не си много млад. Роден си преди българите да бъдат покръстени.
- Да, царю. Баща ми е българин, но майка ми идва от армения и вече е била християнка, когато дошла по тез земи.
Симеон приближи до войника и го хвана за ръкава.
- Ела - подкани го той и го заведе на входа на шатрата - Погледни навън.
Давид погледна. На изток се виждаха високите стени на Цариград, столицата на Византийската империя.
- Дали градът ще падне този път? - запита се Давид
- Едва ли - промълви царят - Силите ни не са достатъчни. Цариград е твърда крепост и няма да падне току тъй. Трябва да го знаеш, Давиде. Ти си командир на конница, трябва да си запознат с това кога един град ще падне и кога ще устои.
- Но ние сме велика държава, царю - възрази Давид - Печелили сме войни и сме завладявали територии. Колко набези на маджарите отблъснахме? Аз съм служил при баща ти Борис. При него бяхме безсилни в битката, но той ни направи народ. А сега при теб освен народ сме и сила. Рано или късно Цариград ще падне. И ти ще си този, който ще превземе столицата на Византия.
Симеон въздъхна тежко и се облегна на едната подпора на шатрата.
- Да, може и да си прав. Но Цариград няма да падне днес. Може би друг път, когато се върна под стените му.
- Слава теб, царю на българите. Дано Бог те награди с дълъг живот, изпълнен със слава и величие.
- Славата я имам - рече Симеон - А величие повече от това ми не трябва. Прав си, изградих голяма военна сила. Но зад нея сътворих и много друго. Културата се развива. Българското писмо се тачи, а ромейското се отхвърля. Градят се храмове. Страната не е само военна мощ, но и културна.
- Знаеш как е - отвърна Давид - на мен в очите ми бият военните успехи, на книжовниците - книжовните. Всеки според вижданията си.
- Прав си Давиде - съгласи се Симеон - А в момента България разполага със сили да завладее цяла Византия. Но не и Цариград. Може би той ни е оставен от Бог за десерт.
Давид сведе поглед от стените на Цариград и погледна своя цар право в очите.
- Мислиш да завладееш цялата империя ли?
- А защо не? Ако Бог е рекъл и целия свят ще завладея. Ще се казва България, а людете по него ще се зоват българи и ще са християни. Ще бъде мир, защото българин срещу българин оръжие няма да вдигне.
- Смели планове, царю. Но дали са справедливи?
- А защо мислиш, че не са? - попита Симеон
- За чие име мислиш да завладееш света? За името на България? За името на Бог? Или за свое име?
- Що за въпрос - отвърна Симеон, като извади камъче с малки размери от един от джобовете си - Разбира се, че за името на България и за името на Бог. Хората се раждат, живеят, умират и биват забравени. Но делата им стоят.
- Какво е това в ръцете ти, царю? - изведнъж смени темата Давид
- Това ли? Най-обикновено камъче. Но дали наистина е обикновено? Хората твърдят, че като съм го бил сложел под езика си съм изчезвал - Симеон се взря в очите на командира на конницата - Кажи ми, Давиде, може ли според теб човек просто така да изчезне?
- Ако е рекъл Бог, може. Но чудеса днес стават рядко. Но ти си благословен от Бога, царю, така че не бих се учудил.
- Напротив, Давиде, много би се учудил, ако видиш своя господар да се слива с въздуха. Много!
Давид хвърли таен поглед към камъчето. Нищо и никакво камъче, вероятно вулканично, с големината на пръстен. Може би съвсем малко по-голямо.
- Откъде черпиш мощта си, царю. Защо един владетел може да бъде силен, а друг не?
- Сам го каза - отвърна му Симеон - "Благословен от Бога". Нямаш ли божията подкрепа, за никъде не си.
Давид гледаше своя владетел с възхищение и поглъщаше мъдрите му думи. Може би беше прав, може би Цариград нямаше да падне днес. Затова се носеха слухове, че император Роман Лакапин ще се срещне с цар Симеон, за да говорят за мир. Или може би византийците още помнеха разгрома преди шест години при Ахелой, който Симеон лично им беше нанесъл? Блестяща победа! За жалост Давид не беше там, да участва в паметната битка.
- Върви си, Давиде - чу да казва царят - Върви при своите хора. Не те пъдя. Исках просто някого, с когото да поприказвам.
- Но царю, имаш толкова много, които са по-приближени от мен...
- Това не значи, че мога да говоря само с тях. И ти си българин, и ти си искал да се срещнеш лично със своя цар. Мнозина го искат, но за жалост малцина имат тази възможност. Ти си сред тези малцина, Давиде. Сега върви!
Давид се поклони ниско и напусна шатрата.
Цар Симеон остана сам. Известно време гледаше към стените на византийската столица.
- Не, това не е град, който може току тъй да бъде завзет. Може би друг път, ако даде Бог - рече си той на глас. Сетне дръпна покривалото на входа, за да не могат другите да го виждат, и остана сам в шатрата си. Известно време гледа малкото камъче в ръката си, а после го сложи под езика си и изчезна...