Творчество
     Кратки разкази

На края на света

Имаше едно съвсем малко островче на самия край на света. То беше увиснало над безкрайната бездна, сякаш едва закрепено на несигурния ръб. Ала стоеше уверено като последна спирка за всеки попаднал там. Последна капка надежда.
Повечето хора не вярваха, че светът има край. Те бяха способни да се въртят в кръг и да си мислят, че вървят по права линия. Затова рано или късно се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.
Но светът имаше своя край и за да стигне до там човек трябваше много силно да го желае. И тогава щеше да престане да се върти безцелно в затвореното отредено му за живот място. Щеше да открие това, което другите не знаят. Ала нямаше да може да разкаже на никого. От ръба връщане нямаше. Тук течението бе толкова мощно, че нито една сила не би могла да върне дошлите толкова близо кораби. Те биваха засмуквани от водовъртежите и изтласквани отвъд ръба. Там започваше безкрая.
Но имаше и едно островче. От време на време някой корабокрушенец успяваше да се спаси и попадаше на него, благодарейки на съдбата, че го е пощадила. Той оставаше там, в този малък къс земя, до сетния си час, под ревящите каскади на безкрайния водопад, който се губеше в неизвестността. Там имаше само смърт. Моряците вярваха в това. А когато оцелелите на островчето умираха от старост, времето разпиляваше костите им наоколо. И така, докато друг корабокрушенец не попаднеше там и не ги положеше подобаващо в земята.
Но малцина оцеляваха.
Ето, сега на острова бяха двама корабокрушенци. Единият беше млад моряк, тръгнал на това последно свое пътуване, вероятно воден от авантюристичния си дух. Другият беше неговият капитан, чийто живот бе преминал под знака на всички морета, ала едва сега бе стигнал края на света. Те стояха и всяка вечер наблюдаваха звездите, а времето около тях сякаш бе спряло завинаги. Дните минаваха бавно, сезоните се сменяха, годините си отиваха. Младежът порасна, а капитанът остаря. Знаеха, че са обречени да изкарат остатъка от живота си тук, далече от всичко, което са имали. Те бяха мъртви за света и светът беше мъртъв за тях.
Но един ден се случи нещо неочаквано. Друг кораб приближи до края на света. Водопадът го засмука и запрати отвъд ръба. Морякът и капитанът гледаха как корабът полита към неизвестното. Ала той не се разби. Сякаш падна върху мек облак и миг по-късно продължи своето пътуване. Вече не се носеше по вода, а по въздуха, отвъд ръба, държан от незнайна сила. Корабът потегляше в едно ново, непознато пътуване, вероятно към други светове.
Какво ли имаше отвъд края на света? Нима изобщо бе възможно да има нещо?
Тогава старият капитан пристъпи напред, навел се опасно над несигурния ръб към бездната.
- Моето пътуване продължава - каза той на моряка - След толкова години на този остров аз съм готов да го напусна жив. Ще последвам онзи кораб, където и да отива.
И капитанът се пусна и полетя в бездната.
Известно време морякът стоя безмълвен. Той гледа към опустелия ръб, който бе отнел единствения му спътник. Остана сам в малкия си свят. Но не за дълго. Когато отново се загледа към безкрайната бездна, сякаш видя едва забележимата точка, която бавно се отдалечаваше в посоката, в която бе тръгнал и корабът.
И морякът последва своя капитан.