Творчество
     Кратки разкази

Рок Демони - Първа част - В ада

Старият континент се готвеше да посрещне нощта. Слънцето бавно лазеше към хоризонта и скоро вече нямаше да се вижда дори от най-западните части на Испания и Португалия. Октомврийската вечер настъпваше, мракът се спускаше, но милиони европейци сякаш не забелязваха този дребен ежедневен факт. Всички големи градове светеха и, погледнати от космоса, създаваха една красива картина. Ала когато човек се гмурнеше и станеше част от тази картина той виждаше, че тя не винаги е така привлекателна. Във всеки един момент се случваше нещо, което или правеше хората щастливи, или ги натъжаваше, или пък го подминаваха безучастно. Ставаха безброй неща, които превръщаха Стария континент в подобие на врящ казан. Същински ад от събития и чувства. Ад, в който всеки можеше да се изгуби или да намери себе си. Ала хората предпочитаха да живеят именно в такъв ад и мнозина, загубили вярата си, съвсем не обръщаха внимание на онзи пъкъл, който бе описан в Светото писание. Не вярваха в него. Дори скулптурата на Августин Роден “Портите на Ада”, изложена в Лувъра, се приемаше само като произведение на изкуството. Но какво имаше зад нея? Малцина бяха онези, които вярваха, че именно отвъд тази врата започва истинският пъкъл, онзи, от който хората трябва да се страхуват.
Всъщност можеше да се каже, че портите на ада бяха много, но скулптурата на Роден не беше една от тях. Вярно, главният вход, през който минаваха душите на грешниците, беше само един, но съществуваха още безброй малки вратички, които свързваха пъкъла със света на живите.
Тази вечер една от тези врати бе едва забележимо открехната в Лондон, над козирката над Кралската ложа на митичния стадион Уембли, където имаше мач…

Течеше второто полувреме, а домакините водеха с 1:0. Ехедон се настани удобно зад малкия процеп, който свързваше ада с човешкия свят. Зад него приятелят му Арапет измърмори недоволно:
- Добре бе, колко пъти да ти казвам да не се разплуваш така! И други искат да гледат мача.
- Спокойто, де! – озъби се Ехедон – Ще се дръпна. Стига си викал! И без това водим.
- 1:0 не е кой знае каква преднина – обади се третият дявол от компанията, Утохип – Една бърза контра и поляците са изравнили.
- Не мисля, че ще успеят – отвърна Арапет и изблъска Ехедон така, че да може да вижда терена.
- И все пак – не се отказваше Утохип – ставали сме свидетели на такива неща.
Ехедон, най-младият от тримата (до колкото такова нещо може да се каже за един дявол) отново направи опит да застане по-удобно пред процепа.
- Да те вземат ангелите, Ехедон! – изсъска му Арапет.
- Стига си ругал, де – промърмори Ехедон и се дръпна.
- Освен това – Утохип продължаваше да упорства, сякаш не забелязваше конфликта, който имаше между другите двама – победа, спечелена с дузпа, не е никаква победа.
- А случайно да си чувал поговорката “По-добре грозна победа, отколкото красива загуба?” – отвърна му Ехедон.
- Хора – намръщи се Утохип – Все глупости от подобен род ще изтресат. Освен това не мисля, че играем зле.
- Тогава млъкни най-сетне – озъбиха му се в един глас другите двама. После Арапет добави:
- Голямо мрънкало си.
А мачът наближаваше своя край.

Незнайно как тези тримата се бяха добрали до точните координати на стадион Уембли. Бяха отворили малък прозорец и след няколко опита, по метода на пробите и грешките, го бяха закарали над козирката над Кралската ложа. След това бяха гледали един мач и бяха останали възхитени. От тогава, всеки път, когато имаше двубой, те отваряха малкия процеп и наблюдаваха срещата. В началото вярваха, че малкото им откритие ще остане незабелязано, но един ден шефът им, Омтаур, ги разкри и ги привика в своя кабинет.
- Осъзнавате ли какъв риск е отварянето на прозорец между ада и реалния свят? – крещеше той – Опасно е! Някой може да ви види!
- Едва ли – отвърна му Арапет – Всички са заети да гледат терена. Много някой ще търси малък процеп, 25 на 100 сантиметра, някъде над Кралската ложа.
- А, значи вече и имената на ложите знаете?
Арапет загледа земята пред себе си виновно.
- Опасно е! – повтори Омтаур.
- Процепът е твърде малък – промълви Ехедон – Около нас е тихо, а зад нас тъмно, няма нещо, което да привлече внимание. Знаем много добре, че е опасно, но сме свели рисковете до минимум. Не вярвам дори да има камера, която да може да засече прозореца!
- Освен това го затваряме веднага след края на мача – допълни Утохип. И добави – Е, освен ако няма награждаване след това…
Омтаур хвана рогата си (нещо, което беше равносилно на човешкото заравяне на пръсти в косата) и ги погледна укорително.
- Забранявам ви!
- О, хайде де, шефе, не ни отнемай това удоволствие… – започна Арапет, но Омтаур го прекъсна.
- Не! И точка по въпроса!
В края на краищата обаче те успяха да го склонят. Обещаха му редките ходения на мач да не повлияят на работата им. Освен това свиха прозореца и той стана още по-малък и рискът да бъдат забелязани съвсем намаля. Омтаур се поуспокои, макар че всеки път, когато имаше мач и знаеше, че тримата са на стадиона, изтръпваше.
В началото всичко потръгна добре и дори Арапет веднъж спечели ежеседмичната награда за най-усърден дявол. Той се стараеше, за да оправдае доверието на Омтаур. Ехедон пък гледаше почти всеки ден да влиза в полезрението на шефа си, за да се вижда, че работи. Единствен Утохип не се буташе “между шамарите”, както сам обичаше да казва, но и той заработи по-съсредоточено. Нещата изглеждаха направо чудесни.
Ала всичко хубаво си има край. Понякога той настъпва изведнъж. Това може и да не е толкова лошо, тъй като всичко ти се стоварва накуп, но има случаи в които толкова много може да те унищожи и предпочиташ да взимаш лошите моменти на порции. Е, точно такъв беше този край – на порции. Първо Ехедон започна да се измъква от работа, а след това и останалите двама започнаха да следват примера му. Прекаленото им усърдие намаля, а в последствие и типичният им отпреди непукизъм и вяло вършене на работата започнаха отново да надделяват. Омтаур започна често да ги вика в кабинета си и да им се кара, но винаги получаваше един и същи отговор:
- Шефе, досега сме работили. Нима не заслужаваме малко почивка?
Малкото почивка постепенно започна да става много. И така докато Омтаур не научи истината. Един ден, след като съвсем случайно бе решил да се поразходи из една от най-красивите парк-пещери в района, той попадна на немалка група грешници, пуснати за кратка почивка от казаните, които бяха наобиколили нещо. По принцип такива гледки из парковете на ада не бяха рядкост и често публиката гледаше масово сбиване, като окуражаваше едните или другите. Ала случая не беше такъв и Омтаур си проби път, за да види за какво става дума. Беше силно изненадан, почти шокиран, когато видя, че двете страни не се биеха, а играеха футбол. Два отбора от по единайсет играчи, набързо сковани врати, топка. Хубава топка при това – така и не стана ясно откъде се бяха сдобили с нея. Единият отбор бе съставен изцяло от хора, а другият от дяволи. И в центъра на атаката на дяволите бяха Ехедон, Арапет и Утохип.
- Ето къде си губели времето, хранимайковците – просъска Омтаур и навлезе на терена.
Мачът спря. Играчите започнаха да се отдръпват при вида на гневно приближаващия старши дявол. Единствено Ехедон, Арапет и Утохип не помръдваха, сякаш бяха пуснали корени – нещо, което във футбола често бива наказвано.
Омтаур ги приближи и ги изгледа с най-смразяващия поглед, който можа да изкара. За миг дори стана прохладно.
- Е? – попита той.
Омтаур беше строг, но не изискваше излишно много от подчинените си. Когато тези тримата започнаха да бягат от работа той им се караше, но никога не го беше яд на тях. До този момент.
- Не е честно – промърмори Ехедон – Тъкмо бяхме изравнили резултата. А срещу този отбор е много трудно…
- Срещу този отбор?! – Омтаур посочи хората – Срещу ТОЗИ? Какво искаш да кажеш, че има и други отбори ли? Вие какво, още малко и шампионат ще си спретнете!
Ехедон сведе поглед, а след това погледна крадешком към шефа си, сякаш не искаше той да забележи. Ала в този поглед се прочете отговора: “Ние вече сме си спретнали”.
- И таз добра – Омтаур се хвана за рогата – И на кое място се движите?
Въпросът му беше реторичен, изпълнен със сарказъм, но Ехедон не го усети и отговори:
- На трето. И сме най-добрият дяволски отбор…
- Най-добрият дяволски отбор?! – кресна шефът му – Значи има… човешки отбори… преди вас?! По ангелите! Дори футбол не можете да играете!
- Можем! – намеси се Арапет – Но хората са го играли доста преди нас. А тези – той посочи играчите от другия отбор – са най-добрите в ада. Повечето от тях са бивши играчи на Манчестър Юнайтед…
- Много добре знам кои са! – Омтаур вече трепереше от гняв – Нали са от моя сектор! Познавам лично всеки един грешник от моята част на ада! Не съм безотговорен като вас! Вие сигурно дори имената им не знаете?
Тримата сведоха виновно погледи.
- Позволих ви да гледате мачове – продължи старшият дявол – Нямам нищо против и първенство да имате. Можете дори да го регистрирате официално, ако искате, а не да играете нелегално и да се криете. Но това не бива да пречи на работата ви!
- На нас не ни пречи… – промълви Арапет.
- Не ви пречи защото никаква работа не вършите! Ако нещата продължат така ще ви уволня. Знаете ли какво означава това?
Знаеха, разбира се. Щяха да им бъдат отнети рогата и опашките и щяха да скитат вечно и безцелно из ада, опозорени. Разбира се, че не искаха това. Такива дяволи бяха осъдени на безкрайно страдание и подигравки.
Скоро след това Ехедон, Арапет и Утохип отново започнаха да работят усърдно край казаните. Продължиха да играят футбол, но мачовете им вече бяха в извънработно време. Омтаур уважи усърдието им и дори ги стимулира, като даваше почивки на грешниците, които играеха в отборите, така, че да не нарушават работата на дяволите. Дори сам започна да ходи на някои мачове.

Но да се върнем към настоящето. На Уембли Англия играеше квалификация за европейско първенство срещу Полша. Поредният опит на Ехедон да си спечели малко повече лично пространство пред тесния прозорец този път завърши с тоталното изблъскване на дявола назад от страна на Арапет.
- Омръзна ми да се разправям с теб! – каза Арапет – Какво ти става, да му се знае?
- Е, искам да догледам мача – протестираше Ехедон.
Той се опита отново да се настани до прозореца, но този път нито Утохип, нито Арапет благоволиха да му направят място. Двамата така се бяха разположили, че не даваха никакъв шанс на приятеля си да вижда терена.
- Айде се дръпнете малко, де – почти проплака Ехедон.
Арапет не му обърна внимание, а каза:
- Я! Кога Питър Беардсли е влязъл в игра?
- Още преди половин час, но вие двамата не спряхте да се карате цял мач, затова си пропуснал смяната – отвърна троснато Утохип.
- Ама аз нищо не съм направил – запротестира Ехедон.
- Всъщност дори да имаше гол сигурно нямаше да забележите – допълни Утохип.
Ехедон се направи на по-обиден, отколкото беше.
- Мачът ще свърши след няколко минути. Няма да има повече голове. – каза той – Англичаните ще се изтеглят в защита.
И той си тръгна. Вървеше мрачно по коридора, който водеше към сърцето на ада и мислеше как да си го върне на Утохип и Арапет. Ала едва направил няколко крачки и Уембли изригна.
- Гооооооол…! – изкрещя Арапет. Утохип едва успя да му запуши устата.
- По-тихо! Омтаур ще ти откъсне опашката ако те чуе.
Ехедон изтича обратно и избута приятелите си. Най-сетне успя да си пробие път до прозореца.
- Кой вкара? Кой вкара? – питаше той.
- Резервата Беардсли – отвърна Утохип – Когото Арапет не видя кога е влязъл в игра.
- Е, вече няма как да изравнят – усмихна се Ехедон.
- Просто бяхме по-добрите. – каза Арапет – Хайде да затваряме и да си ходим.
- Дай да дочакаме последния сигнал – каза Утохип.
Съдията свири края скоро.

- Готин мач – подскачаше Ехедон – Кога е следващият? Утохип, кога е?
Утохип извади някакво листче и го погледна.
- Според това, което ни е дал Асалап... чак на 19 декември.
- Уау! – възкликна Ехедон – Та до тогава са цели два месеца!
- Е, ако щеш чакай – скастри го Арапет.
- Добре де, не може ли да намерим още някой стадион? – упорстваше Ехедон.
- Знаеш, че не може – отвърна Утохип – Много трудно ще налучкаме координатите. Това че попаднахме на Уембли си беше жив късмет. Но дори да намерим и друг стадион Омтаур ще ни откъсне опашките. Знаеш колко труд ни струваше да ни позволи да ходим на мачовете на Уембли.
Тримата крачеха по коридора. Завиха зад поредния ъгъл и пред тях се разкри огромна пещера, озарена от хиляди огньове. Стотици дяволи се трудеха над множество казани с души на грешници.
- Е, да се връщаме на работа – подкани Утохип – Няма начин Омтаур да не ни привика довечера в кабинета си.
- Винаги го прави след мач – добави Арапет и тримата се разделиха.
Ехедон се отправи към своя казан. Там беше Прехакс, един от най-добрите му приятели, който го заместваше, докато беше на мач.
- Как е, Прехакс? – поздрави Ехедон.
- А, ето те и теб! Как завърши мачът?
- Два на нула за Англия. Вторият гол падна малко преди края.
- О, ще разказваш след работа – усмихна се Прехакс.
- Къде ще ходим днес? Пак ли в “Ръкавицата”?
- Разбира се. Резервирал съм маса.
- Чудесно! – каза Ехедон – До тогава.
- А между другото – сети се Прехакс – имаш ново попълнение в казана.
- О! – възкликна Ехедон.
- И кога ви е следващия мач?
- Чак на 19 декември. Поне така е написал Асалап.
- А, да, Асалап. Вашият ангел приятел. – Прехакс се ухили до уши.
- О, стига си се заяждал – тросна се Ехедон – Знаеш, че не е забранено да контактуваме с ангелите. Асалап беше паднал и ние му помогнахме. А той, в знак на благодарност, редовно ни носи програмата на Уембли.
Прехакс се усмихна иронично.
- Между другото – каза той – чу ли, че Футболната лига на ада иска да уреди мач с рая?
- Нима? – учуди се Ехедон – И кой ще е съдия? Техният или някой от нашите?
Двамата се засмяха.
- Ех, да ги видим тези хранимайковци какво могат – каза Прехакс и се отдалечи.
Ехедон се обърна към грешниците.
- Е, това е! Два на нула.
После измъкна някакъв лист изпод казана.
- Отец Рони Джонсън.
- Това съм аз – обади се един глас от казана.
- Здравейте, вие сте новото попълнение. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Ехедон. Надявам се да се сприятелите бързо със своите съказанници, тъй като ще бъдете заедно… – дяволът погледна листа в ръката си – две години.
- Да, бях уведомен, че ще прекарам в ада само толкова.
- Е, отче – Ехедон прочете листа по диагонал – не сте имал сериозни прегрешения приживе. Виждам едно-две напивания, сбиване преди десетина години, премълчаване няколко пъти за повече върнато ресто в магазина, отказ да венчаете една двойка и все такива дребни неща, които не са хубави, но пък и не са болка за умиране, както допреди няколко часа вероятно бихте се изразил – Ехедон се засмя.
- Онези двамата не исках да ги венчая, защото не бяха искрени. Подозирах, че е брак по сметка. Не се обичаха.
- Няма значение, преценил сте, че постъпвате правилно, но не сте. Минало свършено. Откъде сте?
- От Манчестър – отвърна отец Джонсън.
- Аха. Е, отче, независимо какво сте чувал за ада, моята работа е да ти докажа, че дяволът не е толкова черен. Нито пък толкова червен – Ехедон отново се засмя.
- Отговори ми, Ехедон – смени темата отчето – защо приятелят ти нарече ангелите хранимайковци, сякаш изрича обида?
- Ами защото си беше обида – каза Ехедон – Или по-скоро заяждане. Майките им трябва да са големи и да могат да се грижат сами за себе си. Ако децата им тръгнат да ги хранят, значи съвсем са го закъсали.
Отец Джонсън кимна.
- Все още ми е трудно да приема някои неща, но трябва да свикна.
- О, стига отче. Та ти ще останеш тук едва две години! Питаш ли ги тия, които са заточени в ада за вечни времена? Освен това се замисли над следното: нима ангелите не ви гледат вас, хората на земята, от високо? Ами че то и вие гледате нас от високо. А ние, които сме най-ниско, гледаме всичко от долу нагоре. Мислиш ли, че това не ни потиска понякога?
- Така погледнато си прав…
- Знам какво пише в Библията за нас – продължи дяволът – Но не мисли, че на Луцифер му е особено приятно да приема всеки ден хиляди грешници и да ги разпраща по казаните. Това са тонове документи, които трябва да бъдат изчетени и подписани. И на нас не ни е лесно, но това ни е работата. Не ви измъчваме вас, грешниците, защото така ни е кеф. Просто някой трябва да върши черната работа.
Ехедон се натъжи от собствените си думи.
- Не съм и предполагал, че дяволите могат да бъдат такива – промълви съчувствено отец Джонсън – Та вие сте почти като хората!
- И ние имаме своите интереси – отвърна Ехедон – Мъчим се да бъдем приятели с грешниците, но не винаги успяваме. Често играем футбол заедно, това донякъде ни сближава, но не е достатъчно. Бил ли сте на мач, онче?
- Като малък тренирах в Манчестър Сити – каза отец Джонсън.
- Защо спряхте?
- Реших да се отдам на Бог.
- Вероятно сте постъпил правилно…
- Ехедон! – извика някой зад гърба на дявола – Престани да се размотаваш и загрявай казана!
Това беше Омтаур.
- Да, шефе – отвърна Ехедон и след това се обърна към грешниците – Е, край на почивката – и загря огъня.

След работа Ехедон, Арапет и Утохип бяха привикани в кабинета на Омтаур, който ги разпита за мача и не пропусна да им напомни, че ако не си вършат работата съвестно ще им забрани да ходят на стадиона.
- Всеки път едно и също – каза по-късно Утохип, когато вече бяха седнали в “Ръкавицата” – Не разбира ли, че това вече го знаем?
- Това му е работата – отвърна Арапет – Да се кара на другите.
Седяха на голяма маса, заедно с други техни приятели. Прехакс също беше там. Той каза:
- Чух, че мачът с Полша бил интересен. Няма ли да разкажете?
- О, я стига! – тросна му се Утохип – Всеки път искаш да ти разказваме. Защо не дойдеш някой път да гледаш?
- Защото обичам да слушам разказите ви – отвърна Прехакс – А не да гледам мач. Знаете ли, че в моя казан има цели петима поляци?
- Как реагираха, като им каза резултата? – попита Ехедон.
- Двама се ядосаха, на останалите не им пукаше. Те са стари, дойдоха още преди футболът да е бил измислен.
- Ти по-добре кажи вярно ли ще има мач срещу рая – каза Ехедон.
- Истина е – отвърна Прехакс и прикова вниманието към себе си – Ангелът Абсихаус, който понякога идва в ада, нали го знаете? Разказал в рая, че тук футболът бил много популярен. Горе имало доста хора, които обичали футбол, но много малко от тях играели, а ангелите въобще. Та Абсихаус събудил интереса им. От горе се вижда целият свят. Нали Елинад?
- Така е – отвърна Елинад, който беше единственият дявол на масата, който бе ходил в рая.
- Та ангелите започнали да гледат мачове от различни стадиони…
- Асалап също е гледал, но твърди, че на Уембли се играе един от най-качествения футбол – вметна Арапет.
- Вероятно е така – отвърна Прехакс – Но там няма много мачове. А от горе, откъдето се виждат всички стадиони…
- Почти всички – поправи го Елинад – Някои са покрити.
- … почти всички стадиони – озъби му се Прехакс – ангелите могат да гледат мачове всеки ден.
- Ето, за това не ги обичам тия от рая – каза Утохип – А после ние сме били лошите.
- За кога е уреден мачът? – попита Ехедон.
- Ангелите искат да е на 22 декември, събота се пада. Знаете, че два дни по-късно Иисус има рожден ден и ще черпи три дни.
- Вярно – отвърна Ехедон.
- Мачът ще бъде в рая – продължи Прехакс – А след време може би ще има още един, тук. Както знаете в отвъдното все още няма нито един стадион, макар че Футболната лига на ада е официално регистрирана от няколко години. Мачът в рая ще бъде на импровизирано игрище.
- Вярвам, че като казваш мач между ада и рая имаш предвид между дяволи и ангели? – попита Утохип.
- Разбира се – каза Прехакс – Хората ще бъдат само в публиката. Е, навярно и съдията ще бъде човек. Предимство е, че играем футбол по-дълго от ангелите. Не вярвам да имаме проблеми, въпреки че сме гости.
Прехакс поръча бира за всички.

Следващите два месеца футболът беше най-коментираната тема в ада. Истина беше, че ангелите и дяволите понякога контактуваха помежду си и, макар и рядко, ставаха приятели. Никога обаче до този момент не беше правено нещо толкова голямо, като организиране на мач между ада и рая. Потготовката течеше трескаво, двата отбора тренираха усъртно и дори Омтаур не остана безучастен, а пускаше дяволите да играят по-често. Самият Луцифер заяви, че има намерение да отиде на мача.
- Има изгледи раят също да създаде своя футболна лига – каза Прехакс.
- Какво ще кажете за стадиона? – попита Арапет и извади един чертеж – Сам го измислих.
Останалите го наобиколиха. Беше 18 декември, няколко дни преди мача с рая. Седяха след работа както обикновено в “Ръкавицата”.
- Много добре! – каза един дявол, чието име беше Итехар.
- Това ще бъде първият в историята стадион в отвъдното – заяви с гордост Арапет – И ще се намира тук, в ада.
- Да пием, по този случай! – извика Прехакс – Арапет черпи!
Още преди Арапет да е възразил на масата бяха донесени халби.
- Кога започва строежът? – попита някой.
- Плановете са одобрени – каза Арапет – Ресурсите са осигурени. Самият строеж започва малко след нова година.
Радостни възгласи се понесоха из цялото заведение. Прехакс погледна чертежа. Стадионът щеше да бъде с почти овална форма, с четири кули с формата на рогове в краищата при ъглите на терена. Беше предвиден за сто хиляди места, но в това нямаше нищо необичайно, предвид бързо нарастващия интерес към футбола в ада.
- Ще се казва Колизеум – заяви Арапет – Домициан ми предложи това име.
- Че той в твоя казан ли е? – учуди се Ехедон.
- Преместиха го преди два дни при мен.
- Преди беше при Ентом и той все се оплакваше от него.
После погледна чертежа още веднъж и добави:
- Искам един ден да играя на този стадион.
- Е, момчета – Утохип се изправи и вдигна халбата си – Остават броени дни до мача. Ще ги разбием, да ги вземат ангелите! – после спря за секунда и добави – Те вече са ги взели.
Смях и бира заляха масата.
- Утре ще загреем – продължи той – С Ехедон и Арапет ще гледаме мача… Кой мач ще гледаме всъщност?
Ехедон и Утохип се спогледаха.
- Не знаем. Асалап не е ли написал?
Утохип погледна листчето с програмата на Уембли.
- Не.
- Няма значение – каза Прехакс – Този мач ще ви вдъхне още повече увереност, знам го. Адът ще разчита на вас в нападение!
Радостни възгласи взривиха масата.
- Е – каза Ехедон – ние ще си тръгваме вече. Утре вероятно ще дойдем направо в “Ръкавицата” след мача.
- До утре – изпратиха ги другите.
Ехедон, Арапет и Утохип излязоха от кръчмата.
- Как може Асалап да не напише какъв е мачът утре – недоумяваше Утохип.
- Подозирам, че не ни пише пълната програма – каза Арапет – Съмнявам се на Уембли да се играе толкова малко.
- Няма значение – каза Ехедон – Е, до утре. Направо ще се чакаме при прозореца. И няма да го отваряме, докато не се съберем и тримата, разбрахте ли?
- Разбрахме – отвърна Утохип – А ти ако продължаваш да се буташ пред процепа ще имаш големи неприятности. Сега ти разбра ли?
Ехедон се усмихна вяло и махна с ръка.
След това тримата се разделиха и се отправиха към домовете си.

На следващия ден Прехакс дойде да замести Ехедон докато е на мач.
- Е, ще ви липсвам два часа – каза Ехедон на грешниците от казана – Но скоро ще се върна. Довиждане – той вдигна рязко ръка – Отец Джонсън, моля ви, този път не ми пожелавайте Бог да е с мен.
- Свикнах вече – отвърна отчето – Довиждане и успех.
- Благодаря – Ехедон се отдалечи.
Скоро той пристигна при приятелите си, които го очакваха, за да отворят прозореца към Уембли.
- Е, да видим какво ни е спестил Асалап – каза Утохип и внимателно отвори малък процеп към стадиона.
Дяволът надникна предпазливо и остана почти половин минута неподвижно.
- Хайде, отваряй – подкани го Арапет.
- Нещо не е наред – промълви Утохип.
- Какво… – Арапет го избута, за да погледне – Наистина!
- Какво става? Какво се е случило? – попита разтревожен Ехедон – Стадиона ли го няма?
- Тук е – каза Арапет – Но никога не си го виждал такъв.
- Какъв? – Ехедон избута приятеля си и погледна през процепа.
Имаше много хора, но повечето бяха на терена и сякаш нямаха никакво намерение да се махнат от там. Всички викаха нещо, но дяволите не разбираха какво. А в единия край имаше издигнат голям подиум, какъвто не бяха виждали.
- Какво е това? – попита Ехедон. Той разшири прозореца достатъчно, за да могат и тримата да виждат.
- Не знам – отвърна Арапет.
- Няма да има мач – каза разочарован Утохип – Ще си ходя.
- Изчакай да видим какво ще стане – спря го Арапет.
Постояха мълчаливо няколко минути, загледани в тълпата. И тогава всички светлини на стадиона изгаснаха, а хората сякаш полудяха и започнаха да крещят неистово. Подиумът се освети в най-различни цветове и петима души излязоха на него. Изведнъж стана много шумно. Целият стадион сякаш щеше да се срути от силния звук, който се носеше от подиума. Всички погледи бяха приковани натам, тълпата скачаше и крещеше.
- Какво е това? – попита Арапет – Какво става?
- Нямам идея – каза на свой ред Ехедон – Но явно Уембли не се използва само за мачове.
- Не е никак зле – обади се Утохип – Дори започва да ми харесва.
- Някакъв вид музика е – каза Арапет – Но не съм чувал такава. Толкова динамична е!
- Страхотно е! – възкликна Ехедон – Как не сме знаели по-рано?
Стояха втренчени в сцената, а песните следваха една след друга. Публиката полудяваше при всяко следващо изпълнение, а петимата музиканти изнасяха невероятен концерт.
- Трябва да научим повече за тях – каза по едно време Ехедон.
- Задължително – съгласи се Арапет.
Утохип не каза нищо, но видимо беше доволен от това, което вижда. Той тактуваше с крак и не отлепяше поглед от сцената.
- Да преместим малко прозореца – каза той – Да виждаме по-добре.
Арапет понечи да каже нещо против, но бързо се отказа. Той хвана единия край и каза на Утохип:
- Бутай!
Избутаха прозореца така, че сцената се виждаше централно.
- Да се опитаме да запомним нещо от това, което пеят – предложи Ехедон – Така ще ни бъде по-лесно да ги открием след това.
Заслушаха се в думите на следващата песен.
- Хей, те пеят за нас! – възкликна Арапет – Ето, чуйте: 666, the number of the beast!
- Прав си – съгласи се Ехедон.
Песента свърши. Последва още една и след нея групата пожела лека нощ на публиката, макар че очевидно никой не искаше да си ходи. Скоро обаче тълпата започна да се разотива. Това беше краят.
- Искам още! – каза Ехедон, докато Утохип затваряше прозореца.
- Беше велико! – каза Арапет – Това беше най-невероятното нещо, което някога съм виждал.
- Да се връщаме – промълви видимо недоволен Утохип – Имаме работа, а и трябва да тренираме за мача. Концертът беше една приятна изненада.
- Дали Асалап е знаел за концерта? – запита се Арапет – Или просто е мислел, че ще има мач?
- Лично мен не ме интересува – отвърна Ехедон – Важното е, че беше страхотно!
- Трябва да поискаме още дати за концерти. Не вярвам да има само един.
- Да тръгваме – подкани ги отново Утохип.
- Момент – Ехедон се върна и открехна съвсем леко прозореца. Погледна с надежда, че ще види отново групата на сцената, но остана разочарован. Той затвори малкия процеп и тръгна след приятелите си.

Върнаха се в ада. Ехедон се отправи към своя казан, където Прехакс го очакваше.
- Поемай си смяната – ухили се той.
- Благодаря, че ме замести.
- Кои играха? И как завърши мачът? – попита Прехакс.
Ехедон гледаше празно. Искаше му се да върне времето назад и отново да изгледа невероятния концерт.
- Ей – смуши го Прехакс – Да не сте загубили?
- Нямаше мач, Прехакс – каза най-сетне Ехедон.
- Сериозно? Къде тогава се бавихте? И защо гледаш така странно?
- Имаше нещо друго. Беше ангелски велико и диво!
- Какво?
- Концерт с музика, каквато не си чувал – каза Ехедон – Беше толкова динамична! Страхотно беше!
- Ей, имаш още половин час работа за днес. Захващай се, после те чакам в “Ръкавицата”. Всъщност мислех, че направо там ще дойдеш.
Прехакс потупа приятеля си по рамото и си тръгна. Ехедон се обърна към казана.
- Е, имам един въпрос към всички: Кой е изпял песента “666, the number of the beast”?
- Айрън Мейдън – обади се веднага някой – И се казва само The Number Of The Beast. На техен концерт ли бяхте?
- Кой каза това? – попита Ехедон.
Един грешник вдигна ръка.
- А, Еди. Свободен си до края на деня. Излизай от казана!
Еди беше изненадан, но видимо доволен. Той се измъкна и побягна към близката парк-пещера.
- Утре да си се върнал! – извика след него Ехедон.
Дяволът се усмихна. Наведе се и взе тризъбеца си, който обикновено стоеше под казана. Не го обичаше и никога не го използваше, но той му се полагаше по договор, както на всеки дявол. Ехедон го обърна и го хвана нескопосано като китара.
- Айрън Мейдън – каза си той – Половин час. “Ръкавицата”. Хъм!
Захвърли тризъбеца и си тръгна, без дори да каже довиждане на душите от казана.

Час по-късно Ехедон разговаряше с Еди в парка.
- Хайде, кажи ми повече – настояваше дяволът.
- Ехедон, казах ти всичко, което знам. Така правят повечето групи – издават албуми, изнасят концерти…
- Но ти си бил на техен концерт!
- Да, бил съм, но и ти си бил.
- Не виждаш ли разликата? – попита дяволът – Когато ти си ходил си знаел какво да очакваш. Аз отидох съвсем неподготвен. Искам да знам повече за тази група.
- Наистина, Айрън Мейдън са едни от най-великите. Но Ехедон, освен тях има още много банди – каза Еди – Щом Айрън Мейдън са ти харесали, вероятно и доста от другите ще ти харесат.
- Но аз никога не съм чувал “другите”! Трябва да ги изчакам да дойдат на Уембли.
Еди сви безпомощно рамене. Ехедон се отчая.
- Ще чакам – каза дяволът – Вероятно някой ден отново ще имам късмет да ги видя. Макар че сериозно се замислям дали да не потърся начин да ги открия аз.
- И какво ще направиш?
- Може да отворя друг прозорец, да потърся друг стадион… А може и да изляза в света на хората.
- Не приличаш на човек – усмихна се Еди – Ще познаят дявола.
- Нали имахте един празник, на който се маскирахте? Ти си ми казвал.
- Вероятно говориш за Деня на Вси светии. Но дори тогава ще те познаят.
Ехедон въздъхна.
- Еди, трябва да ми помогнеш.
- Спокойно – каза Еди – Помня, когато започнахте да гледате футбол. В началото беше голяма еуфория, макар че се криехте от шефа си. После вълнението намаля.
- Различно е – каза дяволът – Усещам го по друг начин. Музиката не е като футбола. И двете си имат своите хубави черти, и към двете можеш да се пристрастиш, но са две различни неща.
- Прав си – съгласи се Еди.
- Ти можеш да свириш на китара, нали? – попита Ехедон.
- Да, можех.
- Сигурно още можеш. Трябва да ме научиш.
- Но къде ще намериш китара в ада? – учуди се грешникът.
- Имам една идея – усмихна се коварно дяволът.
- Нали няма да я откраднеш от света на живите?
- Разбира се, че не. Не съм крадец. Крадците попадат в ада.
Двамата се засмяха.
- Ще се опитам да те науча – обеща Еди.
- Няма да бъде като на концерт, но пак ще е нещо.
Ехедон беше щастлив.
- Май трябваше отдавна да съм в “Ръкавицата”. Другите сигурно ме чакат. Вероятно и Омтаур ме е търсил. Винаги ни вика в кабинета си след мач.
- Тръгвай, тогава – подкани го Еди.
Ехедон се затича. Излезе от парка и видя Омтаур, който крачеше гневно. Ехедон се скри зад една скала и изчака шефът му да отмине, а след това се отправи към казана си. Там беше Енихун, дяволът, който беше на смяна след него.
- Омтаур ви търси навсякъде – каза той – Много ви е ядосан, особено на теб. Когато дойдох на смяна теб те нямаше, а Омтаур стоеше до казана. Разбрах, че си избягал по-рано от работа. Разпита ме, но не знаех къде си и нищо не му казах.
- Ами другите? – попита Ехедон – Арапет и Утохип?
- И тях ги търси. Не знам в какво сте се забъркали този път, но май най-добре е бързо да се явите пред Омтаур. Колкото повече протаквате във времето, толкова по-лошо ще става.
- Отивам да потърся другите. Сигурно са в “Ръкавицата” – после се замисли – Всъщност едва ли. Омтаур сигурно първо там е проверил. И да са били в кръчмата, вече не са там.
Ехедон си тръгна. Отправи се към жилището си, вмъкна се и се излегна на дървения нар. Загледа се в тъмния таван, замислен за концерта. После запали една свещ, взе лист и молив и започна да пише нещо. Дълго мисли, задрасква и отново писа. Накрая прибра листа и открехна вратата. Огледа се предпазливо, преди да излезе. Ала едва направил няколко крачки, той чу гневния глас на Омтаур.
- Къде си мислиш, че отиваш!
- Към кабинета ти, шефе – излъга Ехедон.
- Затова ли се промъкваш и се оглеждаш?
Ехедон отпусна рамене и се обърна към Омтаур.
- Избягал си от работа по-рано – започна старшият дявол – Пак ли започвате да хитрувате вие тримата?
- Шефе, виж…
- Няма какво да гледам. Единствен Арапет успях да открия. До колкото разбрах от него изобщо не е имало мач, а някакъв концерт. Но това не ви оправдава, вие сте дяволи и трябва да си вършите работата край казаните, разбра ли?
- Цяла година нямахме нито едно провинение – каза Ехедон.
- Точно за това сега ще си затворя очите. Дори няма да ви викам в кабинета си. Научих това, което ме интересуваше, от Арапет. Утре се постарайте да бъдете на работа навреме, иначе ще ви откъсна опашките. И намери Утохип и му кажи това и на него, защото никъде не мога да го открия.
- Добре, шефе – Ехедон въздъхна. Беше му се разминало.
Той изчака Омтаур да се отдалечи и хукна през глава. Къде ли беше наистина Утохип? Но нямаше да го търси сега. Ехедон се отправи към казаните, за да потърси един грешник. Името му беше Роберто и последно го беше виждал в казана на Итехар.
За щастие още беше там.
- Здравей, Итехар – поздрави Ехедон – Виждам, че Роберто е още при теб.
- Да, тук е – отвърна другият дявол.
- Можеш ли да му дадеш малко почивка?
- За какво ти е?
- Искам да поговоря с него.
- С мен? – учуди се Роберто – Какво искаш?
- Може или не?
- Всъщност съм се разбрал с него да събера всичките му почивки заедно и към края на годината да има малка ваканция.
- Итехар, трябва ми за не повече от час.
Итехар погледна въпросително към Роберто. Грешникът кимна в знак на съгласие.
- Добре, излизай – каза дяволът – И не се бавете.
- Нямай грижа – отвърна Ехедон и поведе грешника към жилището си.
- Кажи какво искаш от мен – попита Роберто, когато наближиха.
- Влизай вътре – каза Ехедон.
- Не обичам да влизам в дяволски жилища…
- Виж какво, ако слушаш, обещавам този един час, който отсъстваш сега, да не ти се брои като почивка.
- Сериозно? – възкликна Роберто.
- Влизай бързо вътре. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ми казваш какво ти трябва…

Ехедон върна Роберто при казана навреме и след кратък разговор с Итехар го убеди да не отчита отсъствието на грешника. Роберто получи обещаният един час почивка, без той да се намалява от общите му.

Следващите два дни минаха неусетно. Утохип, Арапет и Ехедон работиха с намалено време, както се бяха разбрали с Омтаур, за да могат да тренират повече за предстоящия мач с рая. Ала тримата сякаш не приличаха на себе си. Нещо в играта им се губеше и те не бяха онова мощно нападение в отбора, което бяха преди. Всички отдаваха това на напрежението преди мача.
На 22 декември отборът потегли към рая, придружаван от официална делегация, предвождана от Луцифер, както и хиляда избрани чрез жребий грешници, които щяха да подкрепят тима.
Портите на рая доста приличаха на тези на ада, но бяха бели и сияеха. Те се разтвориха, когато отборът пристигна. Няколко ангели посрещнаха гостите и ги поведоха към игрището. Хората, попаднали в рая след смъртта си, гледаха учудено дяволите и се отдръпваха уплашено от пътя им.
- Като гледам как бягат едва ли ще имат голяма домакинска подкрепа – вметна Омтаур, който беше в официалната делегация.
Прехакс кимна в знак на съгласие. И той беше тук, макар че нямаше да участва в двубоя.
Най-сетне пристигнаха на игрището. Оказа се, че там има около пет хиляди души, дошли да видят първия в историята мач между ада и рая. Те приветстваха двата отбора. Явно бяха разбрали, че дяволите няма да им навредят. Те бяха дошли да играят футбол.
Теренът беше импровизиран, със светло син отенък, в нещо като падина. Нямаше трибуни, а зрителите гледаха от малко по-високо. Над тях кръжаха ангели, които щяха да наблюдават двубоя от въздуха. Делегацията на ада се настани зад едната от двете врати.
- Е, чакате този ден с голямо нетърпение – каза Омтаур – Покажете им защо дяволите могат да играят по-добре футбол. Не случайно имаме лига.
- Време е – каза Утохип, който беше капитан на отбора.
Единайсетте дявола се отправиха към центъра. Там ги чакаха съперниците и съдията. Бяха решили рефер да бъде единственият такъв, който бе попаднал в рая. Той ги поздрави и не пропусна да изкаже вълнението си, че отново ще свири мач.
Всичко беше готово. Прозвуча първият съдийски сигнал.
- Да ги разтърсим – каза Арапет и ритна топката.
Тя прелетя почти половината терен и се отправи към Ехедон, но в последния миг един ангел застана на пътя й и разпери криле, за да спре полета й. Чу се съдийската свирка.
- Нарушение!
- Ама защо?
- Нямаш право да играеш с криле! Още една такава проява и ще получиш жълт картон!
- А с глава имам ли право да играя? – попита ангелът.
- Знаеш, че имаш – отвърна съдията.
- Ами те? – ангелът посочи дяволите.
- И те.
- Ами ако спукат топката с рогата си?
Това беше обида и Утохип се нахвърли върху ангела с гневни думи. Реферът положи доста усилия, за да укроти двамата. Мачът продължи.
“Всъщност е напълно нормално да има такива конфликти”, помисли си Омтаур. Адът нападаше почти през цялото време, но нещо все не достигаше на Утохип, Арапет и Ехедон да отбележат гол.
Като капак на всичко Ехедон изпусна и дузпа, след като дори не уцели вратата, а в самия край на мача Арапет не вкара на празна врата.
Краят дойде при нулев резултат. Утохип видя ангелът Асалап сред зрителите, понечи да отиде при него, за да го поздрави, но Омтаур го издърпа.
- Да си вървим – просъска старшият дявол – Достатъчно се задържахме в рая.
- Нека поне да поздравя приятеля си – каза Утохип – Едва ли някога отново ще дойда в рая.
- Асалап понякога идва в ада. Там ще си говорите.
Омтаур избута Утохип и всички си тръгнаха. Видяха разочарование в очите на праведните души, че отборът на рая не е играл на ниво, но все пак те бяха доволни, че не са загубили. По пътя към пъкъла отборът на ада се ядосваше на малшанса си.
Така първият в историята мач между ада и рая завърши без гол.

- Още не мога да разбера защо не ги бихме – каза след няколко дни Арапет.
Седяха както обикновено в “Ръкавицата” след работа.
- Малшанс – каза за пореден път Прехакс.
- И това, че Арапет не уцели празната врата ли беше малшанс? – попита Утохип.
- И аз не разбрах как стана – обади се Арапет – Сякаш вратата изчезна. Не я виждах изобщо. Просто ритнах топката.
- Разконцентрирал си се – каза Утохип.
- Не е това. И къде е Ехедон? Напоследък изобщо не идва в “Ръкавицата”.
- Занимава се с един от моите грешници, Роберто – каза Итехар – Често го измъква от казана и ходят някъде.
- Не е привично за него – учуди се Арапет – Знаеш ли ги какво правят?
- Питал съм ги, но и двамата мълчат.
- Странно.
В този миг Ехедон се появи, разбута останалите и застана прав до масата.
- Здравейте на всички! – поздрави той.
- Къде се губиш? – попита Итехар – И къде е Роберто?
- Върнах португалеца в казана ти, спокойно.
- Ехедон, какво е това на гърба ти? – попита Арапет.
- Това ли? – Ехедон сложи нещото на масата пред себе си – Това е китара!
Беше истинско произведение на изкуството, боядисана в черно и червено, с два рога откъм грифа, почти като истински. Самият гриф беше елегантно изработен, а в горния му край бяха монтирани ключове за настройка на шестте струни.
- Невероятна е! – възкликнаха другите – Откъде я взе?
Ехедон погледна към Итехар.
- Ето за какво ти бил Роберто – каза Итехар – Сега се сещам, той е правил китари приживе.
- Да – каза Ехедон – И направи тази специално за мен.
- Но откъде намери дърво в ада? – попита Утохип – Виждам, че китарата е направена от дърво.
- Имах един нар в жилището си… – Ехедон замълча.
- Ясно каква е работата – Арапет погали гладката повърхност на китарата. Беше наистина красива изработка.
- А можеш ли да свириш? – попита Утохип.
- Еди от моя казан ми показа няколко основни акорда. Чуйте, това сам го съчиних.
Ехедон се настани на масата, преметна ремъка през врата си и започна да свири:

Ела и виж моето студено лице
И усети леда във моето сърце
В моя дом не ще има кой да отвори
Мечтите са празни, душата не ще отговори

Слез от своя трон
Ела тук при мен
Отпий от виното
В тоз мой последен пир

Последен ден, последен е този бал
Безвременен като неверен карнавал
Маските падат и червеи копаят в пръстта
Вървиме двама, ръка в ръка със смъртта

Ти чакаш моите последни слова
Нима мога да променя света
Но ценно е времето за вас
Сбогом! Напускам ви в този час...


- Наистина ли ти си я писал? – попита Арапет, когато Ехедон спря да пее.
- Да – отвърна Ехедон.
- Хубава е. Поне на мен ми хареса.
- Да, така е – заговориха другите дяволи.
Арапет дръпна Ехедон на една страна, така че останалите да не ги чуват.
- Наистина ли си нарязал дървения си нар?
- Голяма работа. И без това беше твърд като пода. Няма особено значение дали ще сля на него или половин педя по-ниско.
- Слушай, Ехедон, накарай този португалец да направи китара и на мен. Можем да свирим заедно. Ще направим наша група. Ще бъде страхотно!
- Ще видя какво мога да направя, но не обещавам нищо. Роберто отсъства прекалено дълго от казана си, а иска да събере всичките си почивки на едно място…
- Ще го уредим някак, не се притеснявай. Ти само навий португалеца.
- Добре, ще видя какво мога да направя – Ехедон се обърна към другите – Ей, аз черпя!

Седмица по-късно Арапет вече разполагаше с красив четириструнен бас. Двамата с Ехедон често измъкваха Еди незабелязано от казана, който с удоволствие ги учеше да свирят. Дяволите напредваха бързо и за кратко време усвоиха доста неща. Те често свиреха пред своите приятели в “Ръкавицата”.
Един ден Утохип също изяви желание да се присъедини към двамата.
- Добре – съгласиха се Арапет и Ехедон.
Утохип ги поведе към жилището си.
- Вие имате китари – каза той – На мен ми се искаше да свиря на нещо по-различно. Помните ли концерта на Айрън Мейдън?
- Представяш ли си да сме го забравили? – заяде се Ехедон.
- Те имаха трима китаристи – каза Арапет – А ние сме само двама.
- Но те имаха и барабанист – отбеляза Утохип и бутна вратата на жилището си – Влизайте.
В малката стаичка те видяха голям комплект барабани.
- Откъде ги взе? – възкликнаха в един глас Ехедон и Арапет.
- Е, и аз си открих майстор – заяви гордо Утохип – Някакъв японец, който работил в музикалния сектор на Ямаха. Райски добри барабани са, чуйте.
Той седна на малкото столче и заудря барабаните и чинелите. Малката стая беше на път да се срути, но Утохип не преставаше. Той импровизираше и го правеше наистина добре. Арапет и Ехедон го гледаха смаяни.
- Невероятно! – каза Ехедон.
- Е, вече сме трима – каза Арапет – Дали няма да намерим четвърти?
- Едва ли – Утохип махна вяло с ръка – Поразпитах момчетата в “Ръкавицата”. Никой няма желание. Но мисля, че и трима можем да се справим чудесно.
- Еди каза, че има и рок банди от по трима музиканти – обади се Ехедон – Нищо не ни пречи и ние да опитаме. Пък ако още някой иска да се присъедини към нас, да заповяда.
- Как ще кръстим групата си? – попита Арапет.
- Да видим… – Ехедон сведе поглед – Адските Казани? Не. Рогата на Луцифер?
- Не – отрече Арапет.
- Страшилищата на Пъкъла?
- Но ние не сме страшилища? – каза Арапет – Ние сме просто демони, които свирят рок.
- Тогава – обади се Утохип – нека се кръстим точно така. Рок Демони.
- Харесва ми – одобри Ехедон.
- Да – съгласи се Арапет – Звучно е и лесно се запомня. Е, след като създадохме първият футболен отбор в ада, време е да създадем и първата рок група.
- Рок Демони! – извикаха тримата в един глас.

Така бе създадена първата рок група в ада. И общо взето нещата се повториха такива, каквито бяха, когато тримата дяволи започнаха да играят футбол. В началото те репетираха след работа, а в последствие започнаха да се измъкват по-рано. Прекарваха дълги нощи в жилището на Утохип и свиреха до началото на работния ден, за който започнаха да закъсняват. Съвсем спряха да играят футбол. От време на време Утохип изваждаше листчето с програмата на Уембли и го преглеждаше. Надяваше се отново да открие някоя дата, на която не пише какво ще има. Уви, програмата май беше изцяло футболна – или поне Асалап не беше написал нищо по-различно. Рок Демоните ходиха на няколко мача и беше истинска сензация, когато пропуснаха приятелския двубой на Англия срещу Аржентина в края на Май.
Омтаур им се караше редовно. Понякога дяволите си взимаха поука и известно време работеха по-усърдно, но тези моменти отминаваха бързо. Арапет и Ехедон използваха всеки удобен момент за да се измъкнат и да свирят заедно. Утохип го правеше по-рядко – все пак, за разлика от приятелите си, той не можеше да носи барабаните си навсякъде, където пожелае.
Често Рок Демоните свиреха пред приятелите си в “Ръкавицата”, или пък правеха импровизирани концерти из парк-пещерите – места, където преди играеха футбол. Само че сега всички мачове се провеждаха на специални игрища. А само след няколко месеца щеше да бъде открит Колизеума. Понякога Арапет отиваше да гледа строежа на стадиона. Беше горд, че е негов архитект, но сега нещата сякаш бяха различни.
Една вечер дяволите отново се бяха събрали в “Ръкавицата”. Сега там имаше малка сцена, на която Рок Демоните свиреха.

Черен дъжд се сипе от черно небе
Сам рицар стои в мрака
Далечен замък на хоризонта бледнй
Бурята пак приближава
Ала труден е пътят през мрака сега
Далечен е тронът строшен
И нощта пада над тази земя
Пронизва мрака през мен

И не ще се завърна аз в моя дворец
Яростта се стоварва с омраза
В тази ничия но прокълната земя
Ден след ден в празнотата пропадам
Рицарят пак е там, в бурята сам стои
Той дали има някъде дом
Ще остане ли там утрото щом прониже
Далечният сив хоризонт


- Хубаво пеят, а и музиката им ми допада – каза Прехакс – Но те съвсем забравиха, че са преди всичко дяволи, а чак след това музиканти.
- Така е – обади се Енихун – Напоследък често, когато отивам на смяна, заварвам казана без надзор. Ехедон се измъква рано от работа. Едва ли това убягва на Омтаур. Притеснявам се.
- И с право – каза Итехар – Омтаур здраво им се е заканил. Разбра, че от наказания няма смисъл. Вероятно се досещате каква е следващата стъпка.
- Не може – извикаха в един глас Прехакс и Ентом. Прехакс продължи: – Та те са родени дяволи. Ако Омтаур ги уволни, това ще бъде техният край. Знаете ли какво е дявол с отнети рога и опашка? Никъде няма да ги приемат. Ще бъдат опозорени, няма да могат да си намерят спокойно място в целия ад!
- Ако адът не ни ще, ще го напуснем – обади се Арапет, който се беше приближил до масата – Но не вярвам Омтаур да ни уволни.
- Знаете го колко е строг.
- Преди време играехме футбол – продължи Арапет – Постепенно нещата се натъкмиха и всичко си дойде по местата. Сега ще бъде същото. Прав си, Омтаур е строг, но знае какво иска.
- Арапет, не разчитай само на това – укори го Прехакс.
- Омтаур много ни се е карал – допълни Арапет – Но винаги сме се разбирали.
- Но всичко е до време.
- Прехакс, колко дявола е уволнил Омтаур?
- Не се сещам за нито един…
- Видя ли – Арапет се усмихна.
Прехакс се отказа. Но може би това му беше грешката, както по-късно си мислеше. Вероятно ако той и останалите се бяха постарали да поговорят с Ехедон, Арапет и Утохип, това, което стана, нямаше да се случи.

Един ден Омтаур привика Рок Демоните в кабинета си, а когато малко по-късно те излязоха с наведени глави, всички разбраха какво бе станало. Ехедон и Арапет бяха съкрушени. Утохип се мъчеше да бъде хладнокръвен, но не му се удаваше особено.
- Заповед лично от Луцифер – каза той – Дори Омтаур не може да я оспорва.
- Какво ще правите сега? – попита Прехакс.
- Ще ни бъдат отнети рогата и опашките. По-нататък не знам.
Тази вечер в “Ръкавицата” беше необичайно тихо. Ехедон, Арапет и Утохип седяха на една маса, но всички ги отбягваха, дори техните приятели. Ехедон на няколко пъти се опита да разговаря с дяволите от другите маси, но никой не им обръщаше внимание.
Сцената беше пуста. Китарите на Арапет и Ехедон ги нямаше (те винаги си ги носеха със себе си), а барабаните на Утохип бяха покрити. Никой не беше в настроение. В ада изключително рядко се случваше някой дявол да бъде уволнен и това никога не оставаше незабелязано дори в другите кръгове.
- Е, това беше – Ехедон допи бирата си – Всички странят от нас още от днес. Не показват дори капчица състрадание. Можеха поне да поговорят с нас. Все пак сме приятели от толкова време – и се провикна към съседната маса – Чуваш ли, Прехакс?
Прехакс не му обърна внимание.
Ехедон свали китарата от гърба си и се качи на сцената.
- Здравейте! Тази вечер за вас ще свирят Рок Демоните. Благодаря ви за подкрепата, която ни оказвахте до снощи и вярвам ще продължите да оказвате и в бъдеще.
Арапет и Утохип се спогледаха, а след това, като по команда, се качиха на сцената и заеха местата си. Утохип отхвърли покривалото от барабаните и взе двете палки.

Реки от кръв текат
В света на грешните души
В подземията на ада
Кораб огнен там стои
А душата е сломена

В този свят от огън вечен
За душата след смъртта
Армия от ангели
Паднали и без крила
В своя марш е устремена…


Думите заглъхнаха далече преди края на песента. Ехедон отчаяно отпусна китарата. Той погледна към събралите се дяволи в кръчмата. Днес те не бяха пред сцената и не припяваха на Рок Демоните. Всички седяха безмълвно на масите и не им обръщаха никакво внимание.
- Така ли се отнасяте към приятелите си? – извика Ехедон.
Той седна на ръба на сцената. Понечи да хване рогата си, но те вече не бяха там. Арапет приклекна до него.
- Ще минат няколко дни и нещата ще дойдат по местата си – каза той – Вярно, вече няма да работим при казаните, но ще идваме отново тук и ще свирим.
- Не, Арапет – отвърна Ехедон – Този път нещата няма да се оправят, чувствам го. В ада имат нужда от дяволи, не от музиканти.
- Съгласен съм с него – обади се Утохип – Нямаме повече място тук. Да си вървим. Бих ви помолил само да ми помогнете да изнеса барабаните си.
Арапет и Ехедон се заеха да разглобят барабаните и ги изкараха пред кръчмата.
- Навярно никога повече няма да се върнем тук – каза тъжно Ехедон – В “Ръкавицата” прекарахме толкова много хубави моменти.
- Хайде – подкани го Утохип – Да не се задържаме повече тук. Да си вървим.

Тримата си тръгнаха. Те поеха в неизвестна посока към дълбините на ада. Скитаха дълги месеци, спираха в различни парк-пещери, където свиреха, но дори грешниците не ги слушаха. Тримата бързо усетиха какво бе за един дявол да няма рога и опашка. Почувстваха се отхвърлени. Беше им тежко, ала не можеха да направят нищо.
- Сякаш за един дявол рогата са най-важни – каза веднъж Утохип – Вместо хората да се радват, че не ги тормозим, а се опитваме да създаваме музика. Но да бяха само хората, щях да ги разбера. А то и другите дяволи.
- Дали да не помолим Луцифер да ни опрости? – попита Арапет.
- И дума да не става – отсече Утохип – Не би го сторил. Освен това аз имам своята гордост.
Ехедон не каза нищо, но сведе глава и си спомни думите на отец Рони Джонсън: “Та вие сте почти като хората!” Може би това обясняваше много неща. Навярно дяволите не бяха много по-различни от човеците. И те имаха своите интереси, и те желаеха след работен ден да се срещнат с приятели и да си разказват преживелици. И дяволите имаха чувства.
Дните се нижеха бавно, а тримата скитаха из ада бездомни и никъде не срещнаха разбиране. Понякога виждаха строежи на нови и нови стадиони. Футболната лига набираше популярност и, както чуха на няколко пъти, не само в ада. Раят бе създал свое собствено първенство и сега, две години след първия мач, предстоеше втори. Ала това сякаш беше някаква далечна сянка. Нито Ехедон, нито Арапет, нито Утохип изпитваха желание да отидат на този мач. Те имаха само една мечта – да свирят.
Един ден Рок Демоните се завърнаха. Не го направиха нарочно, просто след безброй скитания из ада пътят отново ги бе довел там, откъдето тръгнаха. Те стояха пред стадиона, който Арапет бе проектирал.
- Вече е завършен – каза Утохип – Красив е!
- Искам един ден да свиря на този стадион – каза мрачно Ехедон и затвори очи.
Представи си Колизеума претъпкан до краен предел, а те, Рок Демоните, изнасят невиждан концерт. Ала това бе само мираж. От стадиона се носеше характерен шум – в момента вътре се играеше мачът между ада и рая. В един миг Колизеума сякаш изригна и един глас съобщи резултата – 1:0 за ада още в осмата минута.
Ехедон се обърна с гръб. Тогава той видя една фигура, която вървеше наблизо.
- Отец Джонсън! – възкликна дяволът, но веднага се спря и отново помръкна. Знаеше, че дори свещеникът няма да му обърне внимание. Но грешеше.
- Здравей, Ехедон – поздрави го той топло.
- Отче, толкова се радвам… – Ехедон не можа да продължи.
- Днес ви напускам, момчета – каза свещеникът – Отивам в рая.
- Това е чудесно! Нима минаха две години?
- Минаха – каза отчето – И то доста бързо. А вие, момчета, какво правите? Чух какви сте ги забъркали.
Арапет и Утохип също приближиха.
- Искахме да създадем малко радост за хората – каза Арапет – За да не ни мразят толкова. Ала никой не ни разбра.
- Момчета – усмихна се отчето – Та дяволите съвсем не са зли. Ехедон, аз още помня твоя първи урок – Дяволът не е толкова черен. Нито толкова червен.
Той се засмя и продължи:
- Е, аз трябва вече да тръгвам. Навярно пътищата ни никога вече няма да се срещнат. Но ето един урок и от мен: бъдете себе си.
- Сбогом, отче – каза Ехедон – Благодаря ти за това, че единствен ти не ни загърби.
- Нали затова сме хора, за да си прощаваме – отец Джонсън се засмя – Е, поне аз съм човек. Но и вие не сте много по-различни.
Той се обърна и си отиде.
Изведнъж адът стана необичайно тих. Дори далечният шум от стадиона и гласът, който оповести втория гол за домакините, не можеха да разчупят тази тишина, която бе сковала дяволите.
- Какво ще правим сега? – попита Арапет.
- Ще пеем! – отвърна уверено Ехедон и настрои китарата си.
- Да! – възкликна Утохип и сложи пред себе си единствения оцелял барабан.

Там във нощта, на брега на реката
Кажи ми, това ти ли си
Там във студа, извън светлината
Кажи ми, това ти ли си
Моите мечти угаснаха в скръб
Кажи ми, къде съм сега
Аз балансирам по тънкия ръб
Но чуй тази песен в нощта

Във светлина се връщам аз
Ела ме прегърни сега
Светът е друг, светът е наш
Светът не иска тъмнина
Нямам вече мечти, но аз днес съм тук
Силен в живота и във смъртта
Не поглеждай назад към миналото
Но не прекланяй глава

Не казвай сбогом!


Те знаеха, че никой няма да се спре, за да ги слуша, но продължаваха да пеят. А когато песента свърши, Арапет каза:
- Адът няма нужда от нас. Не виждам причина да оставаме.
- Нека си тръгнем и ние – съгласи се Утохип – Нека видим как изглежда светът на хората, щом адът не ни желае.
- Истина е, че след като веднъж излезем ще станем смъртни – добави Ехедон – Но това няма значение. Да вървим.
И те тръгнаха към главната порта.
А близо до стадион Колизеум, скрит в сенките, седеше Прехакс. Той си помисли: “Адът един ден ще ви бъде признателен за всичко – и за футбола, и за музиката”.