Творчество
     Кратки разкази

Рок Демони - Втора част - Извън ада

Адът имаше своята главна порта. Тя бе голяма, богато украсена с библейски сцени, най-вече от Апокалипсиса. От тук грешниците предимно влизаха, а по-рядко се случваше някоя изтърпяла наказанието си душа да излезе и да се отправи към рая. През портата можеше да излезе всеки, който повече няма място в ада.
Именно от тук минаха Ехедон, Арапет и Утохип, за да влязат в света на живите. Те си спомниха как допреди две години техният шеф, Омтаур, им се караше за едно малко прозорче над стадион Уембли. Много се страхуваше някой да не го забележи. А днес тримата дяволи бяха свободни да напуснат ада и да отидат където пожелаят.
Ала за добро или за лошо времето им спретна номер. То се размести съвсем неочаквано точно когато дяволите излизаха през портата. Така те се озоваха повече от петдесет години по-рано във времето, когато светът бе разкъсван от чудовищна война…

Ехедон последен прекрачи през портата и усети как една странна тръпка премина през тялото му.
- Значи това е усещането да си жив – каза той.
Разбра го изведнъж. Макар че нямаше откъде да го научи, той беше сигурен в това – беше жив. В ада нямаше живот и вероятно поради тази причина дяволите бяха безсмъртни – не можеше да умре нещо, което не е живяло.
Ехедон се обърна назад към портата. Понечи да попита нещо дявола, който я пазеше, но се спря. Все пак получи отговор на незададения въпрос:
- Не можете да се върнете в ада – каза дяволът – Сами избрахте да го напуснете. Вече е късно. Сега вървете.
В този миг тримата разбраха, че са загубили всякакъв дом.
- Щом такава е съдбата ни – прошепна Утохип и нарами барабана си.
Никога до този момент не се бяха замисляли за собствената си съдба. Винаги се разпореждаха с тази на другите.
Далече в дясно от портата се издигаше снежнобяла стълба, която водеше към рая. По нея сега се качваше самотна фигура. Ехедон знаеше, че това е отец Рони Джонсън.
“Той има къде да отиде.”
Ехедон преметна китарата на гърба си и подкани останалите.
- Да вървим!
Едва направили няколко крачки, светът около тях започна да се променя, но за тяхно учудване не много. Сивите скали започнаха да стават все по-ръбести, а главната порта сякаш започна да избледнява и да се слива с пейзажа. Скоро Арапет установи, че вече не могат да стигнат до нея.
Тримата вече бяха в света на живите.
- Не се различава много от ада – отбеляза Ехедон.
- Неведнъж хората са ми казвали – отвърна Арапет – че живеят в ад. Но не съм предполагал, че всичко е толкова буквално.
Над главите им се чу шум.
- Самолет! – възкликна Ехедон.
И преди бяха виждали самолети, но те бяха малки точици в небето над Уембли. А този премина доста ниско.
- Сигурно наблизо има летище – предположи Арапет – Да отидем да видим?
- И без това нямаме какво да правим – каза Утохип. Тримата тръгнаха след самолета.
Ала летище нямаше.
- Чудна работа – възкликна Ехедон – В моя казан имаше един пилот. Той ми е разказвал, че е опасно големите самолети да летят толкова ниско до земята, освен ако няма да кацат.
- Ехедон, този, който прелетя над нас, не беше голям – отбеляза Утохип.
Беше прав.
Скоро още два самолета минаха над главите на дяволите. В спускащия се здрач над света на живите те успяха само да зърнат ниско прелитащите силуети, без да могат да ги разгледат.
- Все някъде трябва да кацат – каза Ехедон – Иска ми се да ги разгледам по от близо.
- Мисля, че ще имаме достатъчно време – каза Арапет – Имаме да опознаваме цял един нов свят. Ако се съди по Уембли, хората живеят щастливо.
- Но ако се съди по ада, живеят погрешно – отбеляза Утохип – Ти знаеш ли, че над пет шести от хората, които умират, попадат в ада, а почти една четвърт от тях остават там завинаги?
- Адът е минало – вметна Ехедон – Ей, момчета, погледнете от хубавата страна на нещата. Какво правехме в ада? Тормозехме грешниците. Твърде късно открихме футбола и музиката. Вероятно хората имат още безброй забавления!
- Не си прав, че адът е минало – каза Утохип – Замислял ли си се къде ще попаднем когато умрем?
Тези думи попариха другите двама. Действително, какво щеше да се случи с тях след физическата им смърт? Едва ли щяха да бъдат допуснати в рая.
- Е, да не мислим за това точно сега – усмихна се Ехедон.
Продължиха да вървят безцелно. Ала никъде не срещаха хора. Нощта падна. Някъде в далечината се чуха гърмежи. Нещо проблесна.
- Може би има концерт – въодушеви се Ехедон.
- Да видим – предложи Арапет.
Ала всичко стихна съвсем бързо. Дяволите дори не разбраха откъде идват звуците.
- Явно е било нещо друго – каза Утохип.
- Сега накъде? – попита Арапет.
- Хората живеят в градове и села – спомни си Утохип – Ако вървим, все някога ще стигнем до някой от тях.
- Идеята не е никак лоша – съгласи се Ехедон – Но нека дочакаме утрото. Започнах да се изморявам.
Тримата седнаха до едно дърво. Утохип се приготви да спи.
- Знаете ли – обади се Арапет – светът на живите съвсем не е толкова привлекателен, колкото изглеждаше от нашия малък прозорец.
- От там не можеше да се види почти нищо – каза Утохип – Само Уембли и какво става на него.
- Беше хубаво – въздъхна Ехедон.
- Не е зле да се помъчим да се приспособим към този свят – каза Арапет – Какво биха направили хората през нощта?
- Вероятно биха запалили огън, ако им е студено – предположи Ехедон.
- Достатъчно топло е за огън – каза Утохип и се изправи – Не е зле да си пазим живота, до колкото можем. Най-малкото можем да не спим всички. Някой да остане и ако нещо се случи, да събуди другите. Нали не сте забравили колко много хора са отишли в ада заради убийство? Да не вземе някой убиец да ни нападне. Знаете ли какво е убийство?
Знаеха, разбира се.
Ехедон остана да пази. Той дълго гледа покритото със сиви облаци небе. Тук таме се появяваха пролуки и можеха да се видят звездите. Дяволът никога не беше виждал звезди. На Уембли винаги беше светло, а тази светлина поглъщаше малките блещукащи точки на небето. “Красиво е”, помисли си Ехедон. После свали китарата си и засвири една песен, която бяха съчинили с Еди:

Когато звездите се пръснат
В небето високо бледнеят
Протягат те светли лъчи
Във нашия свят да огреят
Звездите далечни ни гледат
Със древни очи отвисоко
Докосват ни със своя блясък
Попадат в сърцето дълбоко

А таз светлина, знам, е стара
Тя иде отвъд вечността
Навярно звездата е мъртва
Но праща тя нам светлина
Достига до нас, ала ние
Не можем да я уловим
Протягаме шепа, желаем
Назад в нейния път да вървим…


Арапет и Утохип вече бяха заспали. В далечината отново се чуха гърмежи. Ехедон си спомни за концерта на Уембли. Той се усмихна. Надяваше се докато е жив отново да види Айрън Мейдън.
Утрото настъпи, но облаците на небето сякаш не бяха помръднали. Все пак беше топло. Дяволите станаха и се приготвиха за път.
- Накъде ще вървим? – попита Утохип.
- Няма значение – отвърна Арапет – Нека намерим някой човек, който да ни каже къде се намираме. После ще решим.
- Снощи, докато спахте – каза Ехедон – отново се чуха гърмежи. Видях ги откъде идват. Далече е, но предлагам да тръгнем натам – и той посочи.
- Да вървим – съгласи се Утохип.
Вървяха близо три часа, но не откриха никакви хора. А след това изведнъж се озоваха на голямо поле. В единия край имаше някаква машина, която приличаше на голяма странна кола. Ехедон се качи на нея и погледна към полето. Там бяха налягали хора.
- Най-сетне! – възкликна той и помогна на приятелите си да се качат на машината – Погледнете колко са много!
За миг тримата се почувстваха в центъра на вниманието. Разбира се те можеха да слязат от машината и да отидат при хората, да ги разпитат къде се намират и да решат накъде да вървят, но почувстваха, че трябва да останат на място. Трябваше да направят друго и те знаеха какво. Ехедон свали китарата си и се провикна колкото му глас държеше:
- Добър ден, хора! Как спахте? Или може би още спите? Време е да ставате, защото утрото отдавна мина.
Хората продължаваха да лежат и не им обръщаха никакво внимание.
- Е, ние сме тук, за да ви разтърсим! – продължи въодушевено Ехедон – Рок Демоните, наскоро излезли от ада, днес ще изнесат своя първи концерт за хората! Вие сте първите, които ще чуят музиката, създадена в сърцето на пъкъла!
И той изсвири няколко акорда, колкото да даде тон на приятелите си. А след това тримата започнаха да свирят:

Аз съм роден във вечността
Не зная моята съдба
Вървя самотен през света
Избрах и тръгнах след зова

А казваха че има и друг път
Ала аз знаех, той не е за мен

И не желаех да живея във тъма
Последвал бях сега далечната мечта
И със надежда и кураж
Опитах да избягам сам от този свят
И не желаех вече да съм част от вечността


Но хората сякаш не чуваха песента. Те продължаваха да лежат на полето без да помръдват.
- Какво има? – извика Ехедон, видимо разочарован.
Утохип и Арапет слязоха от машината и тръгнаха към хората.
- Адът вече ни отхвърли – продължи Ехедон – И живите ли не ни желаят? Нима сме виновни за нещо?
- Ехедон – каза Утохип – Няма смисъл. Те няма да те чуят.
- Защо не? Да не би да са глухи? Или не ни забелязват?
- Не, Ехедон – каза с болка в гласа Утохип – Те са мъртви…
Ехедон втренчи поглед в приятелите си. Почти цяла минута не каза нищо. Накрая промълви:
- Не е възможно. Виждал съм мъртви в ада.
- Виждал си само техните души, но не и телата им – обясни Арапет – И аз не ги бях виждал. Само знаех, че след като умрат застават спокойно, защото душата вече я няма.
- Но… – недоумяваше Ехедон – нали мъртвите тела ги погребват или кремират? Поне това знам. Нали, Арапет?
- Така е.
- А тези защо не са погребани?
- Не знам.
Голямото бойно поле беше осеяно с труповете на мъртви войници, застинали в страховити пози, а смъртта бе оставила ужасяващ отпечатък върху лицата им. Тук преди няколко дни се бе водила битка, но нямаше кой да събере телата на мъртвите. В единия край бе заседнал танк, върху който Рок Демоните изнесоха своя първи концерт в света на хората. Изнесоха го пред мъртви.

- Това ли е светът на живите? – каза Ехедон.
Бяха изминали няколко дни откакто свириха на бойното поле. През това време те откриха една полусрутена изоставена къща и се настаниха в нея. Ужасът, който бяха преживели, още ги преследваше.
- За пръв път се сблъскахме със смъртта от другата й страна – каза Арапет – Значи така изглежда? При нас идват душите на хората, все още объркани и неориентирани. Но лично аз никога не се бях питал как са си отишли от техния свят.
- Има много начини да умреш – обади се Утохип – Но този, който видяхме, беше насилствен. В моя казан имаше всякакви хора. Често си говорих с тях за смъртта им. Едни бяха умрели спокойно, други бяха загинали, но имаше и доста убити. Те са ми разказвали, че последните им мигове били ужасни.
- Наистина ли смяташ, че онези хора на полето са били избити? – попита Арапет.
- Избили са се помежду си. Видях оръжия. Човешки оръжия.
- Но защо? – недоумяваше Ехедон.
- Сетих се нещо странно – изведнъж каза Арапет – В моя казан имаше един войник, казваше се Лоран. Когато пристигна, той ми сподели, че съм му някак познат.
- Вероятно е имал приятел, който е приличал на теб – каза Ехедон.
- А вероятно си бил ти – добави Утохип.
Двамата го погледнаха.
- Което води до следващия въпрос, който трябва да зададем на първия жив, когото срещнем – продължи Утохип – Къде и кога сме излезли от ада.
- Да не би да мислиш, че е имало разместване във времето? – попита Арапет.
- Знам, че става твърде рядко, но не е невъзможно. И се случва все покрай главната порта на ада.
- Вероятно си прав – съгласи се Ехедон – Но ако искаме да попитаме някой жив, трябва да го потърсим. Не можем да стоим вечно тук и да чакаме.
- Прав си – каза Утохип – Да вървим. Да не се застояваме на едно място.
- Всъщност, Арапет – каза Ехедон – кога е пристигнал Лоран в твоя казан?
- Ако не се лъжа беше 1940 година – отвърна Арапет.
- Помня това време – обади се Утохип – Беше последният голям наплив на души в ада. Хората водеха война.
- Това означава, че ако си прав… – каза Ехедон – ако времето наистина се е разместило, най-вероятно сме излезли точно тогава.
- Втората световна война – прошепна Арапет, по-скоро на себе си, но и другите го чуха – И аз помня. Едва смогвахме да приемем всички души.
- Беше ужасно – добави Утохип – Хората разказваха страшни неща.
- Да вървим – каза Арапет – Няма смисъл да оставаме тук.
- А ако ни срещне враг? – попита Ехедон.
- Кой според теб е врагът? В ада имаше хора и от двете страни. Едва ги удържахме да не пренесат войната и при нас. Иди че разбери кой е бил прав. Не знаем от кого да се пазим, но не можем да останем тук вечно – каза Арапет и се поправи – До края на живота си…
- Тогава да тръгваме – съгласи се Ехедон и вдигна китарата си от земята.

Избраха си една посока и поеха в нея. Решиха, че ако се движат все направо, без да завиват, рано или късно ще стигнат донякъде.
Но вечерта отново чуха далечни гърмежи. Този път знаеха, че там се води битка.
- Вече разбирам думите на онези грешници, които твърдяха, че в ада са намерили избавление – въздъхна Ехедон.
Битката се чуваше далече вдясно, но Ехедон зави и тръгна към нея.
- Къде отиваш? – извика след него Арапет.
- Ще видя с какво мога да помогна – каза Ехедон без да се обръща.
Дяволът крачеше към битката. Приятелите му го последваха почти веднага. След близо два часа те пристигнаха. Битката е била кратка и бе приключила. Ала на фона на неугасналите огньове се разкри необичайна гледка на три фигури, които крачеха през полето на смъртта, нарамили своите музикални инструменти. Тук кръвта беше прясна, някои от хората бяха все още живи, но агонизиращи. Не беше трудно да се разбере от пръв поглед, че никой от тях няма да оживее. А наред с живите се виждаха и призраците на някои от вече мъртвите – души, все още неприбрани в отвъдното.
Картината на умиращите беше още по-потресаваща дори от тази на няколко пъти по-голямото бойно поле, където Рок Демоните бяха свирили преди броени дни. Арапет преглътна тежко и с изненада установи, че сълзи напират в очите му. Умиращите нямаха сили дори да стенат от болка.
- Не трябваше да напускаме ада – въздъхна Ехедон.
Арапет се приближи до един от призраците, за да го попита къде се намират, но душата побърза да се отдръпне. Страхуваше се от дяволите.
- Нищо не можем да направим за тях – каза Утохип.
За няколко секунди се възцари потискаща тишина. Наруши я Ехедон.
- Можем – и той свали китарата от гърба си – Най-малкото можем да ги изпратим подобаващо от този свят.
Той изчака другите двама да застанат зад него и се обърна към бойното поле.
- Няма да ви лъжа, че сме тук, за да ви помогнем. В очите ви виждаме смъртта, а нея никой не може да избегне. За наше огромно съжаление и болка не можем да спасим никого от вас. Скоро вие ще напуснете този свят. Едни от вас ще отидат в рая, други в ада. Но където и да попаднете, повярвайте ми, ще сте на по-добро място.
И той запя:

Когато навън се спусне нощта
Дървета шептят уморени
Че ето, настъпва пак есента
Листата са в жълто огрени
Безброй ветрове се нахвърлят тогаз
Горите те тежко люлеят
Подир есента иде зимният мраз
Сред който виелици пеят

Редят се листата по клоните там
За полет се стягат последен
Поема ги вятърът, носи ги сам
През нощния мрак непрогледен
И следват природния зов тез листа
Те падат, за сън уморени
Но знаят, че дойде ли пак пролетта
Ще има листа, пак зелени


И в този миг земята и небето се разтвориха и няколко ангели и дяволи дойдоха, за да приберат душите на мъртвите. Те постояха, за да погледат това чудо, което никога не се беше случвало до този момент – дяволи да изпращат мъртвите в отвъдното с песен. А след това те отведоха душите в ада и рая, според заслугите им.
Утохип изблъска барабана си и седна на земята.
- Защо? – простена той.
Вече не бе останал нито един жив на полето. Липсата на живот се чувстваше тягосно във въздуха.
- Могат да имат толкова добър живот – продължи Утохип – Ние в ада бяхме щастливи, въпреки че нямахме почти никакви забавления. Познавахме само футбола, музиката и бирата.
Ехедон стоеше встрани и клатеше глава. Той гледаше застиналите лица на мъртвите. Много от войниците бяха умрели в агония. Дяволът пусна китарата си на земята, свлече се на колене, зарови пръсти в земята и извика от отчаяние:
- Искам в ада, ако ще като грешник!
- Да вървим, приятелю – подкани го Арапет – Нямаме място тук.
И те отново тръгнаха.

Вървяха без да спират, а на следващата сутрин откриха нещо необичайно. Тук, където войната бе минала съвсем скоро, където белезите на смъртта покриваха лицето на обезобразената земя, се зеленееше едно останало по чудо незасегнато кътче. Това беше футболно игрище с врати без мрежи в двата края. Странно бе как бе оцеляло на фона на цялата тази разруха, която обхващаше света. То сякаш бе останало за да се надсмее на войната, за да покаже, че може да я победи. Дори една стара, но здрава и добре напомпана топка се търкаляше наблизо. Утохип отиде и я взе в ръце.
- Помните ли Уембли? – попита той.
- Какво ли представлява в момента стадиона? – промълви мрачно Ехедон.
Не смееха дори да помислят.
Някъде зад тях се чу познатият шум от приближаващи самолети. Този път бяха много. Скоро те минаха над главите им, без да ги забележат, и продължиха пътя си.
- Къде ли отиват? – зачуди се Ехедон.
Утохип тупна няколко пъти с топката и каза:
- Да поиграем малко, а?
Арапет застана на едната врата, докато приятелите му започнаха да си подават топката и понякога да стрелят. Дяволът успя да избие първите два удара, макар че в ада никога не бе играл вратар – тримата винаги бяха в нападение. Последва нова комбинация между Ехедон и Утохип, който отправи силен шут, но Арапет плонжира и изби и него. Докато падаше към земята видя как топката леко се търкулва, минава покрай гредата и излиза в аут.
И изведнъж чу хиляди гласове да крещят. “Войната идва право към нас”, помисли си ужасен дяволът и притисна глава към тревата, но веднага се изправи и се огледа. Някак си се беше озовал на огромен препълнен стадион. Хората от трибуните скандираха името му и развяваха огромни червено-черни знамена – цветовете на ада. Арапет се огледа. Стоеше на вратата и разбра, че току що беше избил неспасяем удар на Пол Гаскойн. В миг осъзна, че се намира на Уембли и играе срещу Англия, но въпреки това трибуните аплодираха него. Видя и резултата – 1:0 за ада. Всички бяха тук – Ехедон, Утохип, Омтаур, Прехакс, Итехар, Енихун… Дори ангелът Асалап беше на трибуните. Арапет взе топката в ръце и помаха към феновете. Разбра, че мачът бе свършил. Бяха победили. Дяволът изрита силно топката и тръгна да поздрави съотборниците си. Стадионът скандираше Арапет, Арапет…
- Арапет?
Арапет отвори очи. Отново се намираше на игрището. Лежеше по гръб, а Ехедон и Утохип се бяха надвесили над него.
- Какво стана? – попита той.
- Падна лошо и беше известно време в безсъзнание – отвърна Утохип – Добре, че се съвзе.
- Добре ли е наистина? – зачуди се Арапет.
- Какво искаш да кажеш?
Арапет им разказа съня си.
- Било е красиво – въздъхна Ехедон.
- Така е – каза Арапет, обърна се и тръгна нанякъде.
- Къде отиваш? – извика след него Утохип.
- Искам за малко да остана сам.
Арапет се отдалечи. Беше им разказал съня си, но не можеше да им го пресъздаде. Нямаше как да го изживеят.
Наблизо имаше малка, полуразрушена стена и дяволът се отправи към нея. Заобиколи я и видя тялото на някакъв човек. “Още една жертва”, помисли си Арапет, ала в този миг човекът едва помръдна.
- Жив е! – възкликна дяволът и отиде до него.
Обърна го по гръб. Човекът едва отвори очи, колкото Арапет да види в тях приближаващата смърт. Нямаше да оцелее.
- Дявол… – успя да каже нещастникът.
“Аз го познавам”, помисли си Арапет. “Това е Лоран от моя казан. Ето откъде съм му познат”.
- Мъртъв… ли съм…?
- Не говори – каза дяволът – Легни удобно.
- Боли…
Огромна рана зееше в тялото на Лоран.
- Скоро вече няма да изпитваш болка – увери го Арапет.
- Ти си… дявол…
Арапет не можеше да отрече този факт и само тъжно кимна.
- В ада ли… съм?
- Още си жив.
- Но… ще отида… в ада…
- Повярвай ми – каза Арапет – там е по-добре, отколкото тук.
- Да ти… повярвам… ли? – Лоран се опита да се засмее, но не можа.
Той се отпусна безжизнено, а само миг по-късно душата се отдели от тялото му.
- Вече няма болка – каза той.
Но преди Арапет да успее да отговори, един прозорец към ада се отвори и някакъв непознат дявол издърпа душата на грешника.
- Чакай! – извика Арапет и се опита да спре затварящия се прозорец, но не успя.
Последното, което чу, беше отчаяния вик на Лоран.
- Защо? – изкрещя Арапет от оточаяние.
Ехедон и Утохип дотичаха почти веднага.
- Какво се случи? – попита Ехедон.
Арапет стоя неподвижно няколко мига, коленичил до тялото на Лоран, а след това вдигна поглед към приятелите си и каза:
- Намираме се във Франция, 1940-та година.
Ехедон и Утохип веднага разбраха всичко. Те не посмяха да попитат нищо повече.
- Да се махаме – каза Ехедон.
Арапет кръстоса ръцете на Лоран пред гърдите му и затвори очите му. Не разбра защо, просто почувства, че трябва да го направи.
- Е, ще се видим скоро – каза дяволът – И тогава ще разбереш, че думите ми са били истина.
Върнаха се на игрището, за да вземат китарите и барабана.
- Накъде ще вървим сега? – попита Утохип.
- Никъде не е безопасно – каза Арапет – Освен това не забравяйте, че сме дяволи. Хората ги е страх от нас.
Беше прав.
- Светът на живите няма да ни приеме – въздъхна Ехедон – А в света на мъртвите вече не можем да се върнем.
- Можем да направим само едно – каза Утохип – Да вървим.
- Но накъде? – попита Ехедон.
- Самолетите тръгнаха натам – посочи Арапет – Вероятно там е войната. Ако тръгнем след тях, ще попаднем на още смърт.
- Ще открием още умиращи – уточни Ехедон – А те може да имат нужда от нас.
И без да каже нито дума повече, той тръгна в посоката, в която се бяха отправили самолетите. Арапет и Утохип го последваха.

Ден по-късно те попаднаха на ново бойно поле. Тук все още имаше живи, но смъртта се четеше в очите им.
- Дали да не се опитаме да спасим някого? – зачуди се Арапет.
- Няма да успеем – каза мрачно, но уверено Утохип.
- Сами избрахме да напуснем ада. Нека се опитаме да бъдем полезни с нещо.
- А защо да не изчакаме дяволите да дойдат да отнесат душите на мъртвите и да тръгнем с тях? Може да успеем някак си да се приберем.
- Невъзможно е – намеси се Ехедон – Ако беше възможно щяхме да се върнем в ада петдесет години по-рано. Тогава във всички случаи щяхме да се срещнем със себе си. Аз не съм се срещал в ада. А вие?
- Ами ако отново времето се размести – предположи с надежда Утохип – Ако се върнем там, откъдето тръгнахме?
Ехедон не му обърна внимание. Той гледаше умиращите. Повечето от тях вече нямаха сили за нищо.
- Отговори ми – каза го Утохип.
- Времето твърде рядко се размества – промълви Ехедон – Ти сам го каза. Но във всички случаи, дори да ни изпрати там, откъдето тръгнахме, в ада няма да ни приемат.
- Въпреки всичко смятам да опитам – възрази Утохип – Не искам да оставам повече тук. С мен ли сте?
Ала Ехедон продължаваше да гледа умиращите. Известно време тримата стояха мълчаливо.
- Е? – попита отново Утохип.
- Аз оставам тук – отвърна уверено Ехедон.
- Но може да имаме късмет… – каза Утохип, но Ехедон го прекъсна:
- Не става дума за късмет. Говоря за нещо друго. Какво правехме ние в ада? Измъчвахме грешниците. Наистина, стараехме се да се държим добре с тях, но все пак оставахме дяволи, макар че доста от онези, които след това отиваха в рая, ни помнеха с добро.
Той направи кратка пауза.
- Ала чувствахме ли се полезни? Какво изпитваше всеки един от нас, когато в казана докарваха нов грешник? “Ето още една душа, която трябва да убеждавам, че дяволите не са толкова зли, колкото хората си ги представят”. Приятно ли ни беше това? Ние имаме много лоша репутация сред живите, а сега имаме шанс да се опитаме да я оправим по някакъв начин.
Арапет и Утохип кимнаха в знак на съгласие.
- Но най-вече – довърши Ехедон – тук аз се чувствам полезен.
Той свали китарата от гърба си, застана на едно възвишение така, че да вижда бойното поле, и извика съвсем кратко:
- Дойдохме, за да ви изпратим с песен!
И тримата засвириха:

Аз се бих в хиляди битки и към края днес вървя
Със строшен меч, но къде да падна да се преродя
Моите пръсти се движат бавно и юмрукът не е твърд
Знам започва битка, нямам сили да вървя на смърт

И очите уморени от видения безброй
Те за вас са за победи, за падения във бой
Аз съм сам, умирам в мрака, не ме помните сега
Но чувствам сега е мой ред да си отида от света

Там във времето назад целия мой живот стои
Със падения и слава всичко днес ще се стопи
Сбогом, вече ви напускам. Но когато някой ден
Споменът във вас се върне си спомнете и за мен


Свириха така, сякаш животът им зависеше от музиката. Песните следваха една след друга и Рок Демоните изобщо не забелязаха кога ангелите и дяволите бяха дошли, за да приберат душите на мъртвите. В един миг просто осъзнаха, че единствените живи наоколо бяха само те тримата. А когато спряха да свирят, Утохип изблъска барабана си от отчаяние.
- Такава е съдбата ни – каза той – Сами си я избрахме. Този път сами си го посочихме и сме длъжни да го извървим. Прости ми, Ехедон, че исках да се върна в ада. Щях да предам музиката. Исках отново да съм демон – такъв, какъвто се отрекох да бъда.
- Не си направил нищо лошо, за да се извиняваш, приятелю – отвърна Ехедон – На всеки може да се случи. Всъщност е нормално да желаеш да се завърнеш у дома.
- Ние нямаме дом – каза Утохип – Да вървим. Нека потърсим друго бойно поле. Сигурно там също ще намерим някой, който да има нужда от нас.

Вървяха дълги дни, ала все по-рядко откриваха бойни полета. Свиреха и изпращаха мъртвите в отвъдното подобаващо. Понякога се питаха защо тези души не разказваха в ада как са ги изпратили.
- Вероятно забравят – предположи Ехедон.
- Но защо поне дяволите, които прибират душите, не са казали? – попита Арапет – Ние никога не сме събирали души от този свят, на нас работата ни беше покрай казаните.
- Може би казват, но никой не им вярва. Или пък мълвата не се разпростира.
Не можеха да си отговорят.

След два дни достигнаха до някакви полуразрушени сгради. Влязоха в една от тях, за да пренощуват. Бяха толкова уморени, че заспаха и тримата. Но по някое време ги събудиха гласове. Арапет отвори очи и видя някакъв войник да държи насочено срещу него оръжие.
- Най-после живи хора! – възкликна дяволът.
Тримата станаха. В полумрака не виждаха почти нищо, а вероятно и войникът едва ги различаваше.
- Мърдайте! – каза той рязко.
Арапет се наведе да вземе китарата си, но войникът просъска:
- Не!
Дяволите за пръв път чуваха глас, изпълнен с такава омраза.
Войникът ги отведе в някаква стая и ги затвори. През вратата чуваха как и други влязоха в сградата и заговориха.
- Какво ще ги правим тези тримата?
- Не виждам смисъл да ги взимаме в плен. А и не са военни.
- Какви са тогава?
- Идея си нямам. Тези неща май са техни.
Чу се размърдване. Някой взе китарата на Ехедон и се помъчи да свири на нея.
- Странна китара – каза той.
Дяволите не виждаха хората, а и едва различаваха гласовете им.
Човекът явно остави китарата.
- Какво ще ги правим?
- Да ги накараме да посвирят, да видим какво могат.
- Не съм в настроение. Защо просто не ги убием?
- Накрая може и това да направим. Но малко музика няма да ни се отрази зле. Пък ти ако щеш ги слушай.
- Е, както решите. Дай да излезем, а ти стой тук и ги пази, да не избягат.
- Добре.
Дяволите усетиха как от съседната стая излязоха почти всички и остана само един човек.
- Какво ще правим? – попита Ехедон.
- Да се махаме – каза Утохип – Няма да ги търпя тия. Не съм излязъл от ада заради такива като тях.
И още преди някой от другите двама да успее да каже нещо, Утохип нанесе такъв чудовищен удар по вратата, че тя де откърти от пантите. Войникът, който беше останал да ги пази, замръзна от ужас и изненада. Дяволът го удари по главата и го зашемети.
- Бързо! – прошепна Утохип – Мисля, че излязоха от тази врата. Отзад май има друга. Ще успеем да се измъкнем.
Той поведе приятелите си, но Ехедон се спря.
- Китарите и барабана.
Взеха инструментите и излязоха навън точно когато войникът започна да се свестява. Той закрещя:
- Тревога! Тревога!
- Бягайте! – извика Арапет.
Вече се разсъмваше. Тримата се затичаха с всички сили. Точно срещу тях имаше малка горичка. Но зад гърбовете им се чуха изстрели.
Арапет изстена от болка и падна на земята.
- Не! – извикаха в един глас Ехедон и Утохип.
Те спряха и се върнаха, за да вземат Арапет, но вече беше късно. Дяволът лежеше с широко отворени безжизнени очи.
- Защо! – извика Ехедон.
Той се изправи и погледна натам, откъдето бе долетял куршумът, убил Арапет.
Чу се нов изстрел и Ехедон също падна безжизнен.
- Не! Ехедон! – крещеше Утохип.
Но сам осъзна, че няма смисъл. Горичката започваше само след няколко метра. Дяволът инстинктивно грабна барабана си и се затича натам. Зад него се чуха още няколко изстрела, но нито един от тях не го застигна. Утохип се скри зад едно дърво, но погледна назад към телата на приятелите си, за да види как те, заедно с китарите си, в миг се превръщат в прах и се разпадат. Тогава повя вятър, който разпръсна прахът.
- Ние не принадлежим на този свят – каза сам на себе си Утохип – Нито тялом, нито духом. Сбогом, приятели. Дано един ден отново се срещнем. Вече останах съвсем сам. Но тяма да изоставя музиката.

Втората световна война остави след себе си милиони жертви и разруха. Светът претърпя огромни поражения по време на тази трагедия, която историята разказа по много и различни начини. Но никъде не се споменаваха концертите, които Рок Демоните изнасяха. И това беше нормално, защото всички, които ги бяха видели, бяха мъртви.
Почти всички.
Дълго време след края на войната един англичанин, Джермейн, разказваше своите спомени и в тях описваше как след една битка, на бойното поле дошъл самотен дявол с барабан. И макар че музика само с един ударен инструмент се прави трудно, този дявол се справил добре и по този начин изпратил душите на мъртвите. Джермейн дори помнеше думите на песента, която бе чул в онзи далечен ден. Твърдеше, че говори истината, но никой не му вярваше.

От зората на времето, човек се стреми към мира
Ала войната го следва, не дава покой на света
Но сред разруха жестока, сред мрачния зов на смъртта
Има нещо човешко, има там лъч светлита.

А аз видях ада, видях не една мъртва душа
Ала избрах сетне аз да дойда, да видя света
И дните на злото открих аз тук, в тази война
В сетния час на умиращи, по хиляди бойни поля